Когато бях дете времената бяха различни. Възпитаваха ни (буквално втълпяваха) в главите доста политически натоварени ценности по всякакъв начин. До днес не мога да забравя наизустените правила на чавдарчето, абсурдните сини и после червени връзки, които носехме (и с които се очакваше да се гордеем)…
Но тези дни постоянно си спомням една песен, която звучеше често по радиоуредбите в училище и която всички ние, малките ученици, също пеехме „Пусть всегда будет солнце, пусть всегда будет небо…“ и т.н. Или в превод „Нека винаги да има слънце, нека винаги да има небе…“. Детска песен, възхваляваща мира. Често звучеше и често я пеехме.
У дома, в нашето семейство за щастие винаги различавахме политическата пропаганда, доброто от лошото. Така са ме възпитавали – да имам собствено мнение и ясна преценка за нещата. Да не мразя цял народ, заради политиката на управляващите го… Когато ни възпитаваха в атеизъм, у дома имаше кой да ми каже, че това е лъжа. Ако ни плашеха по време на студената война и ни дезинформираха по всякакъв начин, у дома винаги имаше кой да ми разясни, че това е пропагандата. Беше много, изключително важно да различавам прецизно нещата! В едно отношение, обаче, мнението на близките ми у дома беше в синхрон с това, което ни се набиваше в главите – че мирът е най-важен! По този въпрос близките ми нямаха особено мнение и не ме коригираха. И го запомних завинаги, приех го като изконно право на всяко човешко същество и висша ценност. Мирът е над всяка политика.