През есента, докато се прибирах към къщи една вечер, бях неприятно изненадана. Тухлената ограда около двора на сградата, в която живея беше частично срината. По-късно стана ясно, че корените на дърво са я подкопавали постепенно през годините. Беше грозна гледка… Стърчаща полуразрушена ограда, а до нея куп отломки. Достъпът до входа не беше затруднен, не се налагаше на заобикаляме. Фактически не беше пострадала никаква важна конструкция, а само оградата. Можеше да си стои и така.
Щом го осъзнах, веднага ми стана ясно колко трудно ще се отървем от тази грозна гледка, от този на пръв поглед малък проблем. Първо трябваше да организираме изхвърлянето на строителните отпадъци, а след това и възстановяването на оградата – все неща, които няма как да са безплатни. А в нашата обща етажна собственост (както и при повечето) много трудно се събират средства дори и за неотложни ремонти.
Междувременно се загледах в дворовете и оградите на други кооперации в хубавия ни център на София. Много от тях също бяха частично разрушени, имаше клони струпани по ъглите, зарязани чували, бурени и пр. Все неща, които могат да се поправят с много малко усилия (но с повече желание). „Значи не сме единствените“ – така се успокоявах. И в същото време се ужасявах от реалността. В различни части на града виждах големи жилищни сгради с малки зелени площи отпред, потънали в треви и бурени. Колко много хора живеят там, а няма нито един, който да окоси или дори, ако трябва, да изскубе с голи ръце тези боклуци (?!) Толкова ли инертни са всички?
Беше ми ясно – трябваше да стане чудо, за да се мотивират нашите съседи да дадат средства за решаването на един главно естетически проблем… И все пак се реших – започнах стъпка по стъпка, разговор след разговор да убеждавам… да се опитвам да проправям пътеки в буренясалото мислене на повечето от хората. Дали искаха да решим проблема с оградата – да, определено, но кога и как – това никой не се наемаше да посочи. „На пролет ще действаме“ – това беше мнението. Е, успокоих се, че все пак има някакъв отклик.
Дойде пролетта. Никой не се засили да действа. Всъщност осъзнах, че на хората вече им е все едно. Бяха свикнали с гледката на полуразрушената ограда и с отломките. Нали не ни пречеше да влизаме? Какво толкова… А аз се дразнех, много. Не можех да търпя тази грозотия. Имах чувството, че целият свят около мен се срива. На повечето съседи не им пукаше, а други бяха твърде заети за да мислят за някаква си ограда. Цялостно погледнато положението беше следното: беше им все едно, не им се занимаваше да събират оферти, не им се даваха пари за ремонт и предпочитаха никой и за нищо да не ги закача. Е, ако някой будала реши да се заеме с тази задача не биха му пречили.
С пълно съзнание влезнах в ролята на будала, моето семейство, двамата със съпругът ми станахме главните будали. Освен нас имаше една степен по-малки будали, които поне се интересуваха как точно искаме да възстановим оградата, както и даваха акъл точно какви материали следва да се използват. Останалите бяха тарикати, безхаберни тарикати, на които не им пукаше от нищо. Освен тези три категории, имаше и още една, четвърта категория, в която попадна човек от съседната сграда. Той хвърляше усилия, за да пречи. Започна постоянно и методично да ни разиграва и вложи всички усилия, за да ни откаже от епичната кауза по възстановяването на оградата. Един ден беше любезен и мил, на другия ден заплашваше със съд, а на третия ден – налудничаво разговорлив. Такова безподобно разиграване ни спретна този човек, че взех да се чудя луд ли е или самата аз съм полудяла, че все още се занимавам с всичко това. Вероятно инатът ми помогна да не се откажа.
Един месец продължи нашата епична битка, но накрая се увенча с успех – възстановихме разрушената част, почистихме, засадихме цветя до новата ни ограда. Чак ми се плачеше от умиление, изпитах вътрешна гордост, че невъзможното се е случило и имам известен принос за това. Сега, след малко повече от месец, почти недоумявам колко много усилия отне случването на един нищо и никакъв ремонт…
Преди години, когато метях задния двор, някой се зачуди защо го правя… Когато на вилата косях тревата около двора ни от страната на улицата, хората не разбираха защо чистя отвън… Сякаш е глупаво да дадеш нещо от себе си доброволно, без да си длъжен и без да ти плащат. А истината е, че това носи несравнимо вътрешно удовлетворение, а и променя външно всичко към по-добро. Колко лесно би било, ако не трябваше да се борим с вятърни мелници, ако не бяха нужни огромни усилия да убеждаваме, че трябва да съграждаме и да поддържаме построеното, за да ни е добре. Ако не чакахме непременно някой да ни организира с норми и правила, със закони и глоби, а сами правехме по нещо малко съвсем доброволно и с желание.
Много пъти слушаме възхвали за уреденото и чисто между блоково пространство в чужбина, за спретнатите градинки пред къщите. Дали това е така, защото са с по-висок стандарт? Сигурна съм, че не това е причината. Отношението или липсата му прави разликата. Да вдигаш рамене, да ти е все едно, да не ти пука… защото е по-лесно да си инертен. И след всичко това да очакваш някой управник да ти реши проблемите? Няма как да стане. Безхаберието е една от най-разрушителните и вредни болести на обществото. И тоталният скептицизъм, липсата на вяра, че нещо може да се промени – това също е страшна болест. Всичко може да се промени, стига всеки лично да спре да вдига рамене.