Аулата на Софийският Университет, денят на тържественото връчване на дипломите. Церемонията ще започне всеки момент. Шумно и претъпкано е, пълно с абсолвенти, облечени в тоги, с шапки с пискюли на главите, както и техните родители и всякакви роднини, дошли да споделят празника. За щастие със съпругът ми сме седнали на достатъчно добро място и ни е комфортно.
Потапям се в атмосферата и попивам тези кратки моменти… Всички сме усмихнати, очите греят, всичко жужи… Особена атмосфера, празник, който могат да разберат и почувстват само тези, които с много труд и усилия са достигнали до този ден.

Тържеството започва. Ръководният състав заема почетните си места. Деканът и заместник Ректорът произнасят хвалебствени речи. Софийският Университет изпраща с гордост възпитаниците на най-престижният си факултет – Факултета по математика и информатика. Много хубави думи, изпълнени с удовлетворение от изминатия път. Във въздуха се долавя ентусиазмът на тези млади хора, впускащи се в живота с цялата си жизнена енергия, оптимизъм и натрупани знания. В един момент Деканът се обръща към родителите… поздравява ни за успеха на нашите деца, за подкрепата, която сме им оказвали… И тези думи ме връщат назад, много години назад. Потъвам в спомени.
Първият учебен ден, 15-ти септември, водим първокласничето в първото му училище за първи път. Шумно и претъпкано, пълно с мъници, които не се познават помежду си. Децата са объркани, родителите им – приповдигнати. Натикали са някакви букети в ръцете на малките (нали така е прието), а те, децата, трябва да учат от първия ден какво е прието и какво – не. Учителите произнасят някакви речи (не си спомням вече какво говореха, а и не вярвам да съм ги слушала). Спомням си моето дете. Високо за възрастта си, слабичко, с руси къдрици и сини очички – досущ като ангелче. Стои там, чувства се неловко и отвсякъде му личи, че хич, ама хич не му се ходи на училище. Не познава никого, не кипи от ентусиазъм, не му се влиза в матрицата, ама няма на къде да бяга. Гледам го, съжалявам го, плаче ми се. Никакви чувства на радост не преливат в мен, не, не. Гледам другите родители как се радват и недоумявам защо. Децата на тези родители са едни такива будни, нахъсани, амбициозни от преди да са започнали първи клас! Тези дечица могат да четат и пишат… ехеее… много преди първи клас и направо се чудиш за какво отиват на училище. А моето синеокичко дете още иска да си играе… Но, такъв е животът, започва училището с цялата палитра от редостно-тъжни преживявания на моето малко момче.
Следващият спомен, който ме спохожда е за второкласника ми. Бях на работа, много заета, потънала в проблеми. Тогава ме потърсиха от училището и поискаха да отида на среща при директора (!). Изтръпнах, не знаех какво се е случило. Знаех, че детето ми е кротко и едва ли е създавал проблеми с дисциплината, но все пак бях в пълно неведение. Притеснявах се до края на деня какво ли налага толкова официална среща. Отидох разтреперана в училище, за да разбера, че моят син пишел много грозно, а е вече втори клас (!). Отдъхнах си облекчена, но разбира се, не го показах. Това ли бил проблемът? Че пише грозно… Ама бил най-зле от всички ученици… Обещах да му правя диктовки и се измъкнах по живо по здраво. У дома правехме каквото можем, насърчавахме го, а той се учеше със своето си темпо и по мое мнение си се справяше, но явно другите деца бяха винаги по-амбициозни, по-ентусиазирани, по-нахъсани и… по-по-най… Той не се чувстваше добре тогава, в първите класове.
Около четвърти клас моето нежно, русокосо момче реши, че иска да тренира футбол. И понеже винаги сме насърчавали децата си да следват мечтите си, ние се съгласихме и започна неговият дълъг и труден път в спорта. Първо го преместихме в спортно училище. Там не беше проблем, че пише грозно. Дори нещо повече – той блестеше със знания там. Тогава повярва в себе си и заедно с това дойде и ентусиазъм, желание да постигне нещо, да се реализира, да се труди с всички сили. Близки и познати ни питаха как така сме решили да го правим футболист, а ние обяснявахме, че това си е негово желание. Той не беше просто футболист, а вратар – неблагодарна и тежка позиция. Трудеше се много, неуморно и постоянно. Първоначално тренировките бяха веднъж дневно, а след време – два пъти дневно. Всеки ден. Тренираха и на спортни лагери. Момчето ми растеше, ставаше силен спортист, но цената на това беше висока…
Той вярваше, че с труд и постоянство се постига резултат, но вратарят в отбора е един. След многото тренировки моят син беше в повечето случаи резерва и не влизаше в игра. Защо ли? Дали защото на другото момче баща му беше бивш футболист, познат в средите, а на нашия син баща му – пианист? Няма никакво значение каква точно беше причината. Това беше тежко изпитание за психиката му. Трудеше се здраво и не виждаше плод от труда си. Дълго време. Опасявахме се, че нещо в него ще се скъса, но не стана така. Той не се прекърши, не започна да се оплаква, не винеше никого. Просто продължаваше да се бори без да се оплаква. После дойдоха контузиите – счупени ребра, три пъти счупване на носа… Тежки изпитания. Сякаш всичко в живота му ставаше много, много трудно. Все очаквахме нещата някак да се обърнат в негова полза, но не се получаваше. И ние не разбирахме защо… Той вярваше, че може да успее, беше борбен, спортът му даде много – дисциплина, постоянство, но и той отдаде на спорта много ценни години, много сили и воля посвети.
В началото на дванадесети клас моето момче взе трудно, сериозно решение да прекрати тренировките и да излезе от футбола завинаги. Тежко решение за човек, който е посветил много от съзнателните си години на спорта. Какво ще прави, има ли идея накъде да поеме…? Не след дълго той ни съобщи решението си да стане програмист. Програмист (?!) от футболист? Не е ли прекалено голям скок? Голям е и какво от това… Той вече не беше плахият първокласник, а мъж, пълен с воля и целеустременост. Разбира се, че го подкрепихме и насърчихме, въпреки че бяхме уплашени… Ами ако не успее?
Той залегна над учебниците. Пред него се издигаше планина – математиката с цялата си внушителност! Започна да се подготвя с помощта на невероятно прецизен и отдаден учител. Ден след ден, всеки ден решаваше задачи и следваше точно определен план за подготовка. Завърши училище и продължи у дома ден след ден да решава задачи. По цял ден, осем часа. Както с футбола – постоянно и неотклонно, с много труд и без да пести усилия. След година и половина подготовка моето момче беше редовен студент по Информатика във Факултета по математика и информатика на Софийски университет. Случи се така, че аз го записах. Плачех от радост, че е успял, че е приет при такава конкуренция! Моето момче успя!
Започна обучението си и още от началото шокът беше огромен. Много сериозни, смазващи изисквания. След това разбрахме, че сравнително малка част от студентите успяват да си взимат изпитите от първия път, отлагат ги, дори някои изобщо не завършват. Това означаваше, че борбата едва започва. Но той знаеше, че щом е стигнал до тук няма път назад. Измисли си система как да записва с позволението на преподавателите си лекциите, за да може да ги слуша повторно и да се подготвя. Намери начин и как да споделя записите си с колегите си, за да помага и на тях – на всички от първи курс. Правеше го и през втори курс. Това помогна и на него и на колегите му да вземат изпитите си успешно. Постепенно ставаше все по-добър студент. Завърши бакалавърската си степен през 2020 г. Пак тук, в аулата на Софийския университет му връчиха дипломата на почти същото тържество.
Веднага след това той реши, че ще продължи с магистратура. Поредно, още по-сериозно предизвикателство. Успя. Справи се. Две години по-късно, през 2022 г. вече е магистър по Изкуствен интелект.
Сепвам се, тук спомените ми се сливат с реалността. В момента сме в тази зала, на това тържество и аз си давам сметка, че всичко от самото начало е подарък от Бог! Моето момче ми е подарък от Бог такова, каквото е. Той е като разцъфващо цветенце – в началото мъничко и плахо, а после – изпълнено със сила и блестящо с реализацията на потенциала си. Защото всички сме създадени с мисия, ние не сме случайни искрици във вселената, а имаме своя мисия, предназначение. Цветята са създадени, за да разцъфтят, слънцето – да дарява топлината си, ние хората – да изпълним мисията си. И само това има значение.
Благодаря на Бог, че помагаше на моето момче през всичките тези години. Благодаря му, че от момента, когато той пишеше грозно, до днес, когато се дипломира с отличие, Той не го е оставил нито за миг. Дори и когато ние, родителите не сме го осъзнавали, дори и когато сме били уплашени или отчаяни, дори и когато сме се чувствали безпомощни пред бъдещето.
Имам двама сина. Имала съм поводи да се притеснявам и за двамата (като всеки родител). Можела съм да се тормозя, че могат повече, да изисквам да ми носят шестици от училище, да съм амбициозна, изискваща, да съм от „активните майки“, за да се харесам на учителите, да ги натискам и подтиквам, да ги водя на безброй извънкласни занимания и какво ли още не… Дали щяха да постигнат повече в живота поради моите човешко-майчински усилия? Не вярвам. Единственото, което ние със съпругът ми не пропуснахме беше да се молим за тях, да ги подкрепяме и да ги оставим да следват мечтите си. А как се молихме и за какво точно? Молихме се да си намерят своя път в живота – нещото, което ще ги вдъхновява и чрез което ще се реализират. И да бъдат себе си. Бог чува молитвите на родителите.