Казват, че времето върви бързо, но всъщност е неусетно. Минаха цели пет години от момента, в който напуснах постоянната си работа и въодушевено се присъединих към отбора на фрийлансърите. Сякаш беше вчера… И понеже пет години са нещо като малък юбилей, се отдавам на спомени…
След доста години чинно и кротко работене на заплата, дойде момент, в който се запитах „Няма ли друг живот?“. Точно както в онова филмче за хамстерът, който върти колелото до безкрай и в един момент се сепва и си задава този екзистенциален въпрос, и да, той, хамстерът си отговаря „Има, разбира се…“ и просто престава да върти колелото. Така си отговорих и аз. След това всичко беше въпрос на време и планиране.
Дойде денях „Х“, последният ми работен ден. Беше си сюрреалистично, направо не е за вярване. В мен бушуваха какви ли не чувства – радост, вълнение, някаква нелепа носталгия (но не и съжаление за взетото решение!), въодушевление, нетърпение да вкуся от новия живот, който ме чака… А денят си беше нормален работен ден. Постарах се да го запълня максимално, да свърша едва ли не всичко (много смешно, нали?). Не исках да се отпускам или да се шляя, понеже е редно да съм дисциплинирана, като за последно… Колегите ми спретнаха импровизирано и много мило изпращане, което остави у мен едно много хубаво чувство… и изненадата да чуя за себе си някакви хубави неща, които изобщо не съм очаквала да чуя… Направо ме слисаха. Беше си почти като пенсиониране :)) Те ме гледаха, аз ги гледах – а-ха да заплачем… Оказва се, значи, че сме се обичали… То едни хубави думи, сякаш надгробни слова :))). Трогнах се от хубавото изпращане и се замислих колко много прилича моето напускане на работа на оттеглянето при смъртта – оставяш зад себе си всичко, над което си треперел преди и което е било важно за теб. Всички говорят за теб хубаво, когато вече не си с тях…
Тръгнах си. Помня, че беше късно и мъкнех торби с разни неща, трупани през последните години на това работно място. Мъкнех и букети, саксия и какво ли още не. Мъкнех спомени – всякакви, къде добри, къде не толкова. Всичко си бях взела.
Последваха едни други дни… Първо се наспах, а след това обърнах внимание на света около себе си. И постоянно се удивлявах на какво ли не. Първото, което ми направи впечатление е темпото на живота – стори ми се спокоооойно, лежерно. Никой не щъкаше забързано. Хората си пазаруваха през деня (не само пенсионерите), разхождаха се в градинките, седяха по пейките… Невероятно. Аз си поглеждах часовника и само мислех „Сега в офиса е време за това… или за онова…“ или „Днес е вторник… днес е първо число… прави се това, планира се другото“. А ето ги тези хора си се разхождаха, животът си вървеше с едно непонятно за мен темпо, сякаш на забавен каданс. След време свикнах с това.
Постепенно се потопих в една съвсем различна реалност. Понеделниците – не ми е подтиснато, дори и когато вали… Не бързам като обезумяла от страх да не закъснея пет-десет минути, защото, о! – прозрение – животът ми не зависи от тези минути. Не се бутам в задръстванията. Въобще хоризонтът не се свива в безсмислен стрес.
Сега си зависи от мен дали ще се организирам или ще си изгубя времето. И няма кой, няма, наистина няма кой да ме съсипе от критика след като съм положила максимални усилия да се справя добре. Няма кой да ме назидава, да ме потупва по рамото, да изразява с надежда „можеш още…“ – няма такъв. Съответно няма на кого да се ядосам, няма с кого на ум да се скарам, няма на кого да се огорча или разсърдя… Няма от кого да очаквам по-добро заплащане за положения труд и усилия, защото всъщност няма кой да ми плаща заплата! Няма и кой да ме похвали, но аз така или иначе не очаквам лаврови венци от никого. Не гоня кариера или да се доказвам на някого, освен… на себе си. Честно казано не е лесно.
Начало. Старт. Започване. И откривам, че светът съвсем не ме е е чакал мен, за да му свърша работа или да ми стане клиент. Ама аз съм препълнена с ентусиазъм, но хората не го знаят. Трябва да го разберат, но как да стане, когато хич ме няма да се саморекламирам? Стъпка по стъпка се уча. Но заедно с това трябва и да се яде, да се плащат сметки… Аз отново съм привилегирована, защото имам безусловната подкрепата на съпруга си. Мислела съм си какво ли би било, ако се борех сама… Не знам дали щях да устоя в най-трудния период в началото. Или, може би щях да се стегна и по-бързо да изплувам. Не мога да преценя.
Случи се в един труден за мен момент да пътувам в една кола с мой познат. Той ме питаше как се справям, аз му обяснявах, че не ми е лесно. Тогава той ми каза, че най-важното е да не се отказвам, да устоя. Постоянството, каза той, е ключът! Само не се отказвай! Точно от тези думи имах нужда. Запомних ги и до днес си ги припомням, ако нещо се обезсърча.
Иначе работата – има някаква опияняваща сила в това да се бориш сам, да си отговорен сам, да се справяш сам, да си решаваш проблемите сам (или да си ги създаваш сам :)). Нека уточня – човек никога не е сам в този живот, на този свят в определен смисъл, и в същото време е сам в друг смисъл. Тук имам предвид изцяло процеса на работа. И не го казвам с някаква гордост или самоизтъкване, напротив! Много е изчистено и ясно, когато отговорностите не се размиват, няма недомлъвки или двусмислици. Знаеш си какво трябва да свършиш и го вършиш по най-добрия начин, на който си способен. Ако не е достатъчно добре свършено няма да се оправдаваш с колегата или с шефа… Просто работата и ти – това е всичко.
Свободното време – съвсем различно понятие е сега за мен. Всичкото време на света ми е свободно, защото съм свободна да се освобождавам както и когато преценя. Друг е въпросът, че работата чака и всичко е въпрос на баланс :)). Но да замина на вилата не в петък вечер с големия трафик, а в сряда през нощта, да пътувам нанякъде когато и за колкото време искам – наистина е безценно. Никак не ми тежи и когато се наложи на официален празник да си работя целия ден, защото аз съм си го решила, избрала съм го, понеже почивам по друго време. Да, Господи, благодаря ти! Хубаво ми е така!
Ако трябва да обобщя – истината е, че морето не е до колене за фрийлансъра. Свободната практика всъщност (и на практика) понякога е или само свободна или само практика 🙂 Но все пак за мен беше правилният избор. Истината е, че всеки си има своя собствен път в този живот. Това, което за мен е било подходящо в определен момент в живота ми, едва ли би било подходящо за друг. Въпрос на личен житейски път, въпрос на подходящ момент, на благоприятни обстоятелства, въпрос на подкрепа от близките и още… и още. Но аз не съжалявам, не съм съжалила нито за миг за решението си.
Продължавам напред, надявам се да се развивам, да ставам все по-добра в работата си, във взаимоотношенията си. Пожелавам си клиенти, на които да свърша хубава работа и да допринеса за успеха им. Решила съм след още пет години (когато юбилеят ще е десет години) да напиша продължение на това откровение. Интересно ми е от сега какво ще е продължението, нямам търпение да продължа собственото си фрийлансърско приключение… Това приключение, в което се спуснах с толкова страст!